Слънцето беше залязло, а аз се взирах през прозореца на влака в опит да видя нещо. Бях в нов модерен влак, в какъвто не съм се возила от години. Бяха ме инструктирали да стигна до едно селце, от което щяха да дойдат да ни вземат. За целта трябваше да се прекача на друг влак в градче на име Лекко.
Беше вече късно, но независимо от дългия ден, прекаран в път, умора не чувствах, бях по-скоро развълнувана от предстоящото и непознатото.
Аз съм биолог и това, с което ме беше спечелил този доброволчески проект, беше възможността да работя по специалността си.
Предстоеше ми един месец в Италия, на едно изолирано от света място… Щяхме да работим в екохостел, разположен в основите на Алпите, на половин час пеша от най-близкото населено място.
Този проект се състоеше от две части- едната беше обвързана с работа в самия хостел, където да се запознаем с различни практики свързани с устойчиво развитие, рециклиране и водене на екосъобразен начин на живот, а втората част от проекта беше свързана с грижа за една популация крастави жаби (Bufo bufo- Кафява крастава жаба). Знам, че повечето хора жабите не ги влекат, но на мен специално идеята ми допадна доста. Обичам всякакви животни, включително и крастави жаби. А и зарадвах нашите с новината – баща ми радостно се обърна към майка ми – „Може би най-накрая ще намери своя принц! Ей, да целуваш всички жаби, докато не го откриеш!“
Слязох от влака и започнах да се оглеждам, за да си улесня задачата се обърнах към кондукторката, а тя ме остави с отворена уста – каза ми, че влакът ни е закъснял и аз съм изпуснала вече втория… Озадачено я попитах – „А какво мога да направя?“, тя спокойно ми обясни, че трябва да се върна до Милано и да хвана последния влак за селото, но поне той бил директен…
- А какво ще стане, ако изпусна и него?
- Ако искате, мога да се обадя на колегите си и да им кажа да Ви изчакат. Последният влак винаги изчаква пътниците си.
Приключението ми започна!
А аз изобщо не подозирах какво ми предстои!
Вече минаваше седем, а се очакваше от мен да съм в селото в 7:22… Нямаше как да се върна до Милано и после да стигна до това село преди 9… Трябваше да се консултирам с координаторите на екипа!
Обясних на Марина и Анита ситуацията, а те веднага ме успокоиха и намериха кой да ме вземе от градчето, в което бях попаднала.
Това беше чудесно, трябваше просто да изчакам на гарата. На вън валеше, а аз вече бях напълно спокойна.
Не след дълго момчето се свърза с мен – предположих, че беше от екипа на хостела. А след още малко беше и пред гарата. Помогна ми да си кача багажа в колата и потеглихме. Разговорът потръгна като по вода… сякаш се познавахме от месеци наред… Сама се изненадах как плавно без никакви прекъсвания си вървеше разговорът, някак си напълно естествено. Беше ме предупредил, че пътя до хостела ще е дълъг, но аз така и не разбрах кога пристигнахме… Даже усетих и леко разочарование, че пътуването е приключило толкова бързо…
Помогна ми с багажа до стълбището на хостела, а след това изтича до колата. В този момент, поглеждайки на ляво, видях друго едно чернокосо момче. В момента, в който срещнах погледа му, той тръгна към мен. Съответно и аз към него. Оказа се, че е от Сърбия. А съвсем малко след това се появи и трето – от Полша. Не знаех кои са тези хора, не се бях запознала с тях по време на интервюто, но ми харесваше колко бяха дружелюбни всички.
Първото момче – италианецът, се върна и продължихме нагоре. Бях му казала, че съм гладна, затова се отправихме директно към кухненското помещение.
Е, там вече съвсем се изненадах… Беше пълно с хора! Сигурно имаше над 40 човека. И всички бяха млади, усмихнати, цветни и шумни.
Координаторките ме насочиха към масата на моя екип и ме настаниха. Е, вече поразпознах тук-там някоя друга физиономия от интервюто. Започнаха бурни разговори и процес на опознаване, който беше все още в съвсем начален, зародишен, етап на развитие…
Оказа се, че освен нашия екип има и друга група – млади хора, дошли да се обучават да бъдат проджект лидери, каквито бяха и трите момчета, с които вече се бях запознала. И така, от 12 човека се оказахме 30+. Като добавим и всички организатори, готвачи и помощник-готвачи, работещите в хостела, плюс временни помощници по програмата Workaway, се събрахме към… петдесетина човека…
Няма смисъл да обяснявам за какъв купон ставаше дума всяка вечер и колко интересни разговори и неочаквани срещи се получиха, като се има предвид, че имаше представители на почти всяка част на Европа, а дори и такива на страни отвъд границите на континента.
Но дните не отстъпваха по нищо на нощите! Програмата ни беше пълна от сутрин до вечер.
Първите 4 дни, бяха предвидени за Team building или по друг начин казано – сътворяване на екип! Дните ни започваха с различни практики за събуждане на сетивата (йога, медитации или игри), а с напредването на дните преминавахме както през различни важни организационни и информационни сесии, така и през дълбокоемоционални упражнения, в които да се обърнем към себе си, да преоткрием себе си, да поговорим със себе си, а после да потърсим връзката и с екипа – да споделим това, което пожелаем и да изслушаме другите през какво са преминали и какво имат те да споделят.
Не знам къде точно е разковничето, дали в подбора на участници, или в подбора на упражнения, или в индивидуалния и човечен подход на обучаващите ни, но в едно съм сигурна, те създадоха от нас екип, който не съм и подозирала, че може да съществува!
Ние винаги се изслушвахме един друг, ние винаги се подкрепяхме, ние винаги подхождахме с разбиране или поне желание за такова към другия. Ние бяхме толерантни един към друг! И искрени! Проявявахме разбиране, когато някой каже, че има нужда от лично пространство и обратното – бяхме там, когато някой имаше нужда да сподели нещо или просто да получи прегръдка! Бяхме чудесен екип, отвъд културните ни различия, отвъд възрастовите ни различия (които варираха до 13 години разлика) и отвъд различията ни като хора!
Тук нямаше място за конкуренция, макар че всички бяхме дошли за едно – да се обогатим!
Единността на отбора се усети още с първия почивен ден, когато всички заедно се организирахме да отидем на екскурзия до Варена – едно много малко туристическо градче на езерото Комо. Звучи лесно, но за да стигнем до там ни чакаше дълъг преход – едночасов, през стръмните туристически пътечки до Лекко (Lecco), от където трябваше да си хванем влака за Варена. А на обратно – да не говорим, когато трябваше да пристигнем до, уж, близкото до нас село. Прехода беше поне тройно по-тежък, далеч не само защото бяхме изморени и се изкачвахме нагоре по залез слънце. Пътеката беше стръмна, на моменти дори подкрепена от метални въжета, а ние вървяхме и с бързо темпо, нямаше време за дълги почивки. И като човек, който има страх от височини, не искам да ви описвам какво преживях. Но едно от момичетата – Marieke, от Нидерландия, като разбра, че се страхувам от височини, не се отдели от мен през целия път нагоре, като ми разказваше истории, с които да ме разсейва. За съжаление, бързото темпо и всичкият стрес, който преживявах, надделяха над приказките на Marieke и започнах да си усещам сърцето в тила… споделих ѝ и веднага спряхме. Ние отдавна бяхме на края на опашката и след това тотално изгубихме от поглед останалите, тъй като точно в този момент изкачвахме една скала. Но нейната мисъл беше единствено да успокои мен и да ме накара да се почувствам по-добре. След 15-20 минути, може би, туптенето беше изцяло затихнало и продължихме нагоре, а останалите от екипа открихме само на един завой разстояние над нас…
***
Периодът на обучението ни беше приключил и след двата дни почивка нещата започнаха да се променят. Проджект лидерите напуснаха хостела, а с тях си отидоха организаторите и готвачите. Останахме с хората от хостела и двете ни прекрасни менторки, които бяха взели участие в обучението на екипа ни рамо до рамо с нас. Сега трябваше да се заемем със сериозната част – със същината на работния процес.
Ще се опитам да пресъздам накратко останалите дни от проекта, макар и да ми е адски трудно, тъй като един с друг ден не си приличаше…
Ще започна с неизбежните задачи, които искахме – не искахме, бяха част от ежедневието ни, а именно готвенето и миенето на чинии… Готвачите си бяха тръгнали и това оставаше всичко в нашите ръце.
Разделиха ни на 4 отбора: орли, прасета, катерици и мишки. Всеки отбор имаше по една задача за деня – да подготви обяд, да изчисти чиниите след обяда, да сготви вечеря или да измие чиниите след вечерята. И така и в това отношение всеки ден беше различен, с различни задачи, различни манджи, различни чинии за миене… Но въпреки всичко беше невероятно забавно, не само защото имахме чудесна компания, с която да си говорим, но имахме и възможност да учим много един от друг – хора от различни краища на света, с различни обичаи и различни идеи за ястия.
Но имаше и условия: първо условие – кухнята беше изцяло вегетарианска, второ – трябваше да готвим с местни продукти, което означава, че трябваше и да се съобразяваме със сезонната продукция. Имахме и две веганки в екипа, което определено усложни още повече нещата, но ние не се предадохме, вложихме старание, въображение и креативност. Резултатите бяха изненадващо добри, толкова добри, че дори работещите в хостела редовно се присламчваха на нашата маса да си похапнат…
А сега ще нахвърлям най-общо програмата за всеки ден:
2-ри март – Пристигане
3-ти март – Team building – Запознаване на екипа
4-ти март – Team building – Обучаване на екипа
5-ти март – Team building – Сплотяване на екипа
6-ти март – Team building – Създаване на екипа
7-ми март – Разходка до Верона
8-ми март – Ден за почивка
9-ти март – Поставяне предпазни мрежи за улавяне на краставите жаби
10-ти март – медитация; план за покупки на храна; гледане на филма “Cowspiracy”
11-ти март – Йога; запознаване с плана за месеца; почистване и преразпределение на стаите ни в хостела; отпразнуване на рождения ми ден
12-ти март – Работилничка (workshop) за направата на рециклирана хартия
13-ти март – Медитация; упражнение на открито – строене на къщички, както правят малките деца; организационни дейности относно процеса на готвене за следващата седмица
14-ти март – Up-cycling workshop – Работилница за обновяване на стари мебели
15-ти март – Работа по оградата на терасата; поставяне предпазни мрежи за улавянето на жабите
16-ти март – Почивен ден –прекарахме го под слънчеви лъчи на фестивала в най-близкото градче до нас – Galbiate
17-ти март – Почивен ден – ден за релакс и време за себе си
18-ти март – Посещение на биоферма за производство на млечни продукти на местен собственик; упражнение за Team building – игра на открито.
19-ти март – Работихме върху почистване на така неречена влажна зона (wetland), опитвайки се да възстановим и поддържаме локалната екосистема, в която вирее рядък вид орхидея
20-ти март – Посетихме друга биоферма за производство на месо, млечни продукти и яйца
21-ви март – Midterm evaluation; Продължихме работата по обновяване на стари мебели и поддръжка на парапета на терасата; Работилница за създаване на scratch book (бележник)
22-ри март – Продължихме работата по обновяване на стари мебели и поддръжка на парапета на терасата; голямо парти с едно от локалните съсловия
23-ти март – Почивен ден – ден за себе си
24-ти март – Почивен ден – Разходка до Bellagio
25-ти март – Работата по обновяване на стари мебели; вечерно издирване на жаби
26-ти март – Работата по обновяване на стари мебели; следобед за организиране на наши собствени работилнички
27-ми март – Работата по обновяване на стари мебели; колективно гледане на филм
28-ми март – Разходка изненада „Изоставеният град“; разходка до нивата на Марко, местен производител на бира
29-ти март – Последни обновления на стари мебели; Final evaluation; Великденска изненада; Прощално парти
30-ти март – Почивен ден; истинско доброволстване по спасяване на жаби в почивния ден
31-ви март – Почивен ден; истинско доброволстване по спасяване на жаби в почивния ден
1-ви април – Почивен ден; истинско доброволстване по спасяване на жаби в почивния ден
2-ри април – отпътуване на обратно
Трудно е да опиша всичко, през което преминахме. Много емоции имаше, много нови впечатления, много нови познания, много нови неща, които пробвахме за първи път, много разбиране, много подкрепа, много споделени моменти, малко лично пространство, но най-вече… много нови приятели!
За мен цялото преживяване беше изключително лечебно, не само заради спокойствието и специалността, която носеше самото място, но и заради хората, които ми доказаха, че все още мога да се доверя, открия и да не бъда наранена, а точно обратното – да бъда приета!
– Никол Илчевска