Топла есен е. Търся пристан, където да получа вдъхновение. Намирам се насред една пъстра гора, а тук-таме зеленеят няколко високи бора. Провирам се под две клонки, после още две и пред мен се отваря една златна „майка“. Огромно дърво с хиляди клони, листата му златни и червени, отразяват ярките лъчи на слънцето. Самото дърво става слънце. Това е моето място.
От тук ме осеняват топли спомени. Дали от цветовете на дървото или спомените просто са такива, предстои да разберем.
…………
Машината на времето ме връща няколко месеца назад. Юли е. Горещо лято. Животът разтваря портите на нови хоризонти.
Междувременно тук при мен една катеричка се покачва по клоните на дървото, всички храсти около нея зашумяват. Стъписвам се за миг, а после я поглеждам и страхът изчезва. Невинно същество, като всички останали, непознатото е това, което я прави да изглежда страшна.
Така и започна моето метафорично външно, но и най-вече вътрешно пътешествие с групата на „Зелен“. Моята непозната гора е в ролята на проекта, който изследвах, или той изследва мен. А аз съм си аз, малко или много променена. Но със сигурност по-малко изплашена.
Разделям преживяванията си на сцени, за да придам някакъв привиден ред, и да бележа събитията в тяхната последователност, макар и това да не е от голямо значение за цялостното усещане на преживяващите го.
Сцена първа – Представите се блъскат в главата ми, различни гледни точки, различни настроения, нагласи правят диво пиршество в главата ми. Отивам на ново непознато място, с много нови, непознати хора. Дали ще ме приемат? Дали и аз ще ги приема? Ще се впиша ли?
В реалността, обаче, нещата са малко по-различни, движат се със собствен темп и ритъм, разгръщат се, независимо от гласът в главата ми.
„Бръм-бръм“ – звучи двигателят на стария хипарски бус. Първичното ми усещане е ентусиазъм, примесен с порив за свобода и революция.
– „Понякога ще трябва да бутате, че при запалване не можем да потеглим“ – Алеко весело повтаря. Даваме газ, поклащайки се на задната седалка и поставяме началото на нашето пътуване по непознати пътеки. Същият този стар и скърцащ бус беше мястото, в което съм се чувствала най-свързана със себе си и с живота, независимо от липсата на достатъчно пространство за всички. Но ще достигнем до там по-късно.
Пристигаме на нашата първа дестинация. Озоваваме се в малко закътано селце Врабево. Времето е спряло, а атмосферата е различна от познатата ми до този момент. Тук се срещаме с една част от групата. Казваме си имената, аз не запомням нито едно от вълнение, принесено със страх. Едновременно с това наблюдавам и разучавам всеки от тези нови, интересни и различни хора. След като правим бърза организация за задачите ни на следващия ден, аз и една част от групата потегляме към местността на Бостан баир.
Ежедневието ни там се подрежда така… спим на палатки и ставаме сутрин в 6:00, заедно със Слънцето. Правим си бърза закуска и слизаме при големите градини на Катрин, Земята, плодовете и зеленчуците. Грижим се за тях, а едновременно с това, се грижим и за себе си, защото човек няма по-стабилна връзка от тази със земята. А когато слънцето се издига на хоризонта и започва да пари лицата ни, а дишането става трудно и тежко от жегата, се връщаме обратно към лагера. Там вече ни очаква вкусен обяд, приготвен от дежурните за деня доброволци за храната. Обядваме, докато телата ни имат възможност да приемат храна, преди да са се изпарили на жежкото слънце, правим бърза организация и палим буса в посока река Осъм. Там е нашата баня, нашия спа център и айляк място. Всички самодиви, горски нимфи се събираха заедно с нас. Те бяха нас и ние бяхме тях.
Прелитаме към сцена 2 – почивните дни.
Винаги съм си мечтала да имам достатъчно луди, авантюристични приятели, с които да пътувам на стоп по света. Това лято ги намерих – приятели, от навсякъде по света, обикаляме заедно България. Нашите дестинации са – Момин проход, влак до Бургас – спане на централния плаж, директно под звездите, кални бани и луга, отпътуване към Обзор, и там спане под открито небе, след това – Бяла и Кара дере. На края на света, далеч от цивилизацията, обхвата и фалша. След три дни, през които времето като концепция не съществува, а с него и всички излишни тревоги, се връщаме обратно на стоп до Бургас, от там в 9 часа вечерта от главната магистрала, с последни умиращи надежди, хващаме и последния си стоп в посока Пловдив. Гледката беше – 5 човека с 5 огромни раници, натъпкани в малка кола, един върху друг, с раниците на коленете, а от колата дъни рок и шофьора си спомня лудите си хипарски години, докато ние ги живеем.
Връщаме се преродени за сцена три – Беглика. Студени нощи, в които температурата стига до 0 градуса, и горещи дни, не позволяват на човек да разбере кой е сезона. Природата е омайващо красива, а цивилизацията е далеч. Ние сме едно голямо семейство, което има задачата да построи фестивал. Всеки има своя собствена роля и място в груповия процес, а всеки ден на сутрешното кръгче се разпределят задачите за деня. На моменти е трудно и напрежението идва в повече заради многото задачи, но това, което ще запомня е, че независимо от многото различни гледни точки, толкова колкото са и хората, се опитваме да чуем всяка една от тях, така че никой да не остава на заден план. Имаме си и група по групови прегръдки – всеки, който се чувства самотен, тъжен, или просто има нужда да се сподели – може да се присъедини. Освен физическите, задоволяваме и емоционалните си нужди в нашето малко общество.
Близостта е налице, а моите вътрешни бариери и страхове постепенно се стапят и изчезват. Вече принадлежа. Част съм от нещо. И другите ги е грижа за мен. Мога да бъда себе си, такава каквато наистина съм, без преструвки, без цензура. И да бъда приета за това.
Това ми даде животът в групата – принадлежност. И независимо от честата липса на достатъчно лично пространство, именно там, сред другите се свързвам най-много със себе си. Не когато съм сама, а когато съм с тях. Свързани сме с обща идея, но не идеята е това, което ни държи, а ние се държим едни-други, докато изпълняваме идеята. Това беше красотата на нашето преживяване – заедността. А такъв тип свързаност лекува много. Преди да замина за този проект доверието ми в хората беше заспало зимен сън, а топлината, която изпитах това лято разтопи ледовете около сърцето ми и проправи път на вярата и доверието в хората и света. Съществуват и вълшебни хора и пространства точно тук на нашата земя, и аз имах щастието да се докосна до тях.
Междувременно последните слънчеви лъчи се скриват зад близкия баир и ми напомнят, че е време да приключвам своята история. И ако и ти, читателю, се чудиш дали да се гмурнеш в неизвестното и да се потопиш в магията на „Зелен“ , съветвам те да го направиш, единствената опасност е, че може да откриеш себе си по пътя, а и да загубиш някой и друг предразсъдък.

Надин Георгиева